„Държавата иска пастори, които проповядват
пораженческа теология. Така, във времена, в които християните са най-голямата
потенциална заплаха за своеволното разширяване на държавната власт, миряните ще
останат тихи.”
В Новия Завет,
главата, която разглежда най-добре разделението на труда в църквата, е 1
Коринтяни 12. Главното значение намираме в стих 12: „защото, както тялото
е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.”
Църквата, която е тялото
Христово, следва да е дисциплинирана и цялостна така, както функционира едно
тяло. Не бива да има войни, разединения и завист между нейните членове.
Двадесети век донесе
със себе си пагубно приложение на тези думи. Вместо да възприеме църквата като символ
на тяло, чиято глава е Христос, съвременният християнин е възприел
Римо-католическия възглед, при който свещеника е главата, сърцето и ръцете, а
миряните са гърба, краката и стъпалата. С други думи, свещеникът служи като
безспорния „специалист по религията”, а обикновените хора, включително и по-възрастните, са „светски” и
служат като дървари или водоносци. Миряните са специалисти за нещата „от
света”, а техните пастори се грижат за духовната част. Ние наричаме подобен
възглед „сасердотализъм[1]”.
Това злочесто
развитие е започнало в ранната история на Протестанството, като минават още
няколко века докато последствията от него се проявят напълно на практика. Протестантския
„сасердотализъм”, както и протестантския схоластицизъм, съществуват от доста време.
