неделя, 13 декември 2015 г.

Есхатология на поражението

„Държавата иска пастори, които проповядват пораженческа теология. Така, във времена, в които християните са най-голямата потенциална заплаха за своеволното разширяване на държавната власт, миряните ще останат тихи.”

В Новия Завет, главата, която разглежда най-добре разделението на труда в църквата, е 1 Коринтяни 12. Главното значение намираме в стих 12: „защото, както тялото е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.Църквата, която е тялото Христово, следва да е дисциплинирана и цялостна така, както функционира едно тяло. Не бива да има войни, разединения и завист между нейните членове.
Двадесети век донесе със себе си пагубно приложение на тези думи. Вместо да възприеме църквата като символ на тяло, чиято глава е Христос, съвременният християнин е възприел Римо-католическия възглед, при който свещеника е главата, сърцето и ръцете, а миряните са гърба, краката и стъпалата. С други думи, свещеникът служи като безспорния „специалист по религията”, а обикновените хора,  включително и по-възрастните, са „светски” и служат като дървари или водоносци. Миряните са специалисти за нещата „от света”, а техните пастори се грижат за духовната част. Ние наричаме подобен възглед „сасердотализъм[1]”.
Това злочесто развитие е започнало в ранната история на Протестанството, като минават още няколко века докато последствията от него се проявят напълно на практика. Протестантския „сасердотализъм”, както и протестантския схоластицизъм, съществуват от доста време.