събота, 6 юни 2015 г.

Свещенически бунт и свещеническо възстановяване

” И жената видя, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, и взе от плода му и яде, даде и на мъжа си да яде с нея, и той също яде.” (Битие 3:6)

Като законни представители на човечеството, а също и на творението под тяхна власт, Адам и Ева ядоха от забраненото дърво. Това беше бунтовно действие. То включваше три вида заветни взаимоотношения: лични, семейни и църковни. Личен завет, тъй като Бог обеща на Адам, че в деня, в който яде от дървото, ще умре (Бит. 2:17). Семеен, тъй като първородния грях ще се предаде биологично от първата двойка на цялото човечество. И накрая – църковен. Бунтът беше под формата на заветно ядене – това доведе до четвърти завет: граждански. От сега нататък мандатът за ограничаване на греха е институционален (Рим. 13:1-7).
Като свещеническо действие бунтът изискваше висока цена. И тази цена беше Адам. Ева беше подчинена на Адам и в семейството, и в църквата.  Като подчинен свещеник в семейство на свещеници, Ева изкуши Адам. Той последва предложението ѝ, точно както тя направи с предложението на змията.

Служението на свещеника се състои в това да прославя суверения Бог на Библията по специфичен начин: чрез заветно ядене. В градината Адам яде след Ева. Той наблюдаваше какво ще се случи с нея. Когато не последва нищо лошо, и той яде. Това обърна реда на йерархията на първоначалното свещенодействие. Не той подаде плода на нея. Тя подаде на него. Той отказа да упражни дадената му от Бога власт над нея. Тя упражни своята власт над него. Като заветен представител на змията, която беше заветен представител на Сатана, тя упражни свещеническа власт. Това беше свещенодействие.
Тя беше по-малко отговорна пред Бога от Адам. Павел пише: „И Адам не беше измамен, а жената беше измамена и падна в престъпление.”  (1 Тим. 2:14) Исус ни учи, че който има повече знание, има и по-голяма отговорност.

За индивидуалния завет

Заветът за господство е основния завет за всеки човек. Той определя човешкия род индивидуално и колективно. Установява взаимоотношенията на Бога както с отделния индивид, така и с колективни групи. Той дефинира човека в историята и във вечността. Нарушителите на завета са неспособни във вечността да изпълнят какъвто и да е аспект на завета за господство, въпреки това завета е определящ и за тях и служи като стандарт, по който Бог налага негативни санкции. Пазителите на завета във вечността могат да изпълнят завета за господство без да бъдат ограничавани от греха или от неговите следствия. Този завет е определящ за тях, той ръководи техните решения през вечността.
Вторият завет, който трябва да разгледаме, е индивидуалния. Защо не е семейния? Или църковния? Защо не е държавния? Основната теологична причина, поради която индивидуалния завет е на първо място след завета за господство е, защото човека е направен по Божия образ. Семейството не е. Нито църквата, нито държавата. Тъй като човека е направен по Божия образ, отговорността върви повече с индивида отколкото със семейството, църквата или държавата. Отговорността е винаги първо индивидуална. Един човек може да е част от група при вземането на решение, но крайната отговорност на индивида не може да бъде прехвърляна на колектива. Всеки човек ще бъде съден от Бога в историята и във вечността според собствените му мисли, мотиви и действия. Всеки опит да се прехвърли основната отговорност от индивида към групата, нарушава този заветен принцип. За това започвам с индивидуалния завет вместо с някой друг.