от Р. Дж.Ръшдуни
23 Март 2015
Когато Давид се изправяше пред врагове
или пред несигурно бъдеще, или трябваше да вземе трудни морални решения, той се
молеше искрено:
1. Към Теб,
ГОСПОДИ, възвисявам душата си.
2. Боже мой,
на Теб се уповавам – да не се посрамя, да не тържествуват враговете ми над мен!
3. Наистина,
всички, които чакат Теб, няма да се посрамят; ще се посрамят онези, които без
причина постъпват предателски.
4. Изяви ми
пътищата Си, ГОСПОДИ, научи ме на пътеките Си.
5. Води ме в
истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на спасението ми; Теб
чакам цял ден. (Пс. 25:1-5)
Човекът, който не просто е създаден от Бога, но е създаден по Неговия
образ, живее с една неизбежна цел, която е част от неговото естество. Той е
създаден, за да служи и да слави Бога и да бъде работещ гражданин в Божието царство.
Като творение, на него му е дадено определено естество.
Грехопадението не може да промени тази същност на човека. Падението е морално,
а не метафизично – това е факт. Падналият човек не може да избегне естеството на
своята същност. Той е Божие творение, създадено по Божия образ. Неговият морален
бунт срещу Бога не променя естеството му, а просто изопачава целите му. Казано
теологично – падналият човек заменя Божията есхатология със своя собствена,
себецентрична есхатология.
