„Не знаете ли, че тези, които тичат на
игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Тичайте така, че
да я получите.
А всеки, който се състезава, се
въздържа във всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние —
нетленен.
Затова, аз така тичам — не като към
нещо неизвестно; така удрям — не като че бия въздуха;
а уморявам тялото си и го поробвам,
да не би проповядвайки на другите, аз самият да стана неодобрен.” (1 Кор. 9:24-27)
Теоцентричния въпрос тук е наградата: санкции -
точка четвърта от библейския завет.
А. За наградата
Никой не участва в състезание, за да го загуби,
освен ако не са му платили, за да загуби. Един комарджия би платил на любимия
си атлет, за да загуби състезание. ... Но никой по собствена воля не би
изстрадал години тренировки, необходими за спечелването на състезание, за да се
остави да загуби. Човек ще тича с всички сили.
Павел казва, че човек търси възнаграждение: награда.
Тя може да е просто евтино парче метал или лента. Наградата символизира
победата. Тя е публично свидетелство за позицията на притежателя ѝ като
най-добрия в определено място и време.
За победата се плаща. Един атлет не участва в
състезание просто заради удоволствието от бягането. Той може да си тича и сам,
без публика, която да го гледа. Така не би рискувал агонията на загубата за
сметка на славата. Но няма да получи и овации.
Идеята, че библейската етика не се основава на общественото
признание е несмислена. В сърцето на християнския живот стои желанието за награда.
Тази награда не е единствено земна. Крайното плащане е след гроба при крайния
съд. Съществува еквивалентна награда от ценни метали и бижута, от дърва, сено и
слама (1 Кор. 3:12-15).
Съдът ще е публичен: ” на всекиго делото ще стане явно какво е; защото
Денят ще го изяви...” (3:13а). Няма да бъде разкрито насаме с Бога. Целта е
нетленен венец (ст. 25). Нетленното богатство е постижимо само след смъртта,
когато пазителите на завета получат своите нетленни тела. „Защото това тленното трябва да се облече в нетление и това
смъртното — да се облече в безсмъртие.” (1Кор.15:53).
Павел казва на своите слушатели, че
християнското служение не е ходене; то е тичане. Няма време и сили за губене.
Това е свързано с казаното от него към
църквата в Рим: сега е време за максимални жертви, т.е. жертване на целия ни
живот (Рим. 12:1-2).