от Р. Дж.Ръшдуни
23 Март 2015
Когато Давид се изправяше пред врагове
или пред несигурно бъдеще, или трябваше да вземе трудни морални решения, той се
молеше искрено:
1. Към Теб,
ГОСПОДИ, възвисявам душата си.
2. Боже мой,
на Теб се уповавам – да не се посрамя, да не тържествуват враговете ми над мен!
3. Наистина,
всички, които чакат Теб, няма да се посрамят; ще се посрамят онези, които без
причина постъпват предателски.
4. Изяви ми
пътищата Си, ГОСПОДИ, научи ме на пътеките Си.
5. Води ме в
истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на спасението ми; Теб
чакам цял ден. (Пс. 25:1-5)
Човекът, който не просто е създаден от Бога, но е създаден по Неговия
образ, живее с една неизбежна цел, която е част от неговото естество. Той е
създаден, за да служи и да слави Бога и да бъде работещ гражданин в Божието царство.
Като творение, на него му е дадено определено естество.
Грехопадението не може да промени тази същност на човека. Падението е морално,
а не метафизично – това е факт. Падналият човек не може да избегне естеството на
своята същност. Той е Божие творение, създадено по Божия образ. Неговият морален
бунт срещу Бога не променя естеството му, а просто изопачава целите му. Казано
теологично – падналият човек заменя Божията есхатология със своя собствена,
себецентрична есхатология.
В речника есхатологията се определя като клон на
теологията, който „се занимава със смъртта, възкресението, безсмъртието, края
на света, крайния съд и бъдещото царство.“ Коренът на думата е eschatos – последен. Това определение е точно, но непълно. Есхатологията не просто
се занимава с въпроса за края на света или последните времена. Тя определя
целта на човека и историята. Това я прави неразделна част от целта.
От тук следва, че есхатологията има голямо практическо
значение. „Защо съм тук?“, „Какви са значението и целта на живота?“, „Какво
трябва да правим и защо?“, „Как ще свърши всичко?“ – това са все есхатологични
въпроси.
Есхатологията на падналия човек е хуманистична, създадена от човека и
ориентирана към човека. Тя се стреми да придаде смисъл на един безсмислен свят
и да установи някаква граница срещу хаоса и празнотата. Не е изненадващо, че хуманистичните есхатологии завършват с отчаяние. Без
доктрина за теистично творение, за тях човекът започва и свършва в празнота.
Без доктрина за провидение най-светлите им есхатологични надежди са насочени
срещу рухването на грубата и безсмислена действителност. Често, като взаимстват
библейски предпоставки, те за кратко процъфтяват. Така например вярата в
прогреса представлява секуларизирана версия на доктрината за провидението,
която успява за известно време да проработи благодарение на откраднатия
капитал. С течение на времето, разбира се, беше очевидно, че вярата в прогрес, който
изключва Бога на Библията, няма корен и е безплодна, и това доведе
до отслабването ѝ.
Хуманистичните есхатологии редовно се появяват като голямата надежда за
падналия човек, но след време отстъпват в поражение и отчаяние. Социализмът, държавата, държавното образование, социологията,
психотерапията и много други, представляват есхатологични инструменти, проектирани
от падналия човек, за да доведат до хуманистично хилядолетие. Това не са
първите подобни инструменти, нито ще са последните. Сексуалната революция и
екзистенциализмът, с екстравагантните си понякога обещания, също са есхатологични
в същостта си.
Човекът се нуждае от действителна цел – Божият
образ в него го задължава и изисква от него да действа в посока на Божиите
предопределени цели. Августин, чрез личния си опит, е разбрал това и го
споделя в своите Изповеди: „Сърцата ни са неспокоини, докато не намерят покой в
Теб.“ До този извод, първоначално обявен от Давид в Псалм 139, стига и Франсис
Томсън в поемата „Небесна хрътка“.
Творението има цел и тази цел е определена от Бога, тя
е написана в естеството на цялото творение, така че всичко, органично и
неорганично, да следва тази цел. Павел изяснява това в Римляни 8:19-23. Всяко
отклонение от тази есхатологична цел води до смърт. Грехът, като отклонение на
човека от Божията към човешката есхатология, е смърт. Творението е неразделна
част от есхатологията.
Същото се отнася и за провидението. Цялото Божие
провидение е насочено към Неговата славна и вечна цел. Есхатологията не може да
бъде разделена от провиденческата грижа, която Писанието ни показва. Например в
Псалм 34:7 четем: „Ангелът
ГОСПОДЕН обгражда от всички страни онези, които Му се боят, и ги избавя.“, а в
Псалм 91 виждаме Божията провиденческа грижа за Неговия Син, Исус Христос, и за
нас в Него: „защото ще заповяда на ангелите Си за теб – да те пазят във
всичките ти пътища“ ( Пс. 91:11). Грижата на Бог за Неговите заветни хора не е
заради тях, а заради Неговия завет и вечни цели. Това е есхатологично. Във
вселената няма друга основна и определяща причина освен триединния Бог и
Неговото вечно постановление. Целите на провидението не са човеко-центрични.
Човекът е този, който, иска или не, е богоцентричен. Човешкото ествество е
управлявано от Божията есхатология.
За да разбере по-добре Божия план и
своето място в него, Давид се моли: „Изяви ми, ГОСПОДИ, края ми и каква е
мярката на дните ми, за да разбера колко съм преходен.“ (Пс. 39:4). Давид се
моли за това да не забравя, че е преходно творение. Преходен, chadel,
означава отхвърлен. Давид
е видял себе си като паднало, в най-добрия случай – като преходно същество,
което знае, че човешките цели не могат да заместят Божията цел. Молитвата на
Давид не е водена от някакво неоплатоническо оттегляне, а от желание да служи
на Бога и Неговите цели. Не нашите, а Божиите цели трябва да ни водят. Давид се
моли:
„6. Наистина всеки
човек ходи като сянка, наистина те вдигат шум за нищо – трупа, а не знае кой ще
го събира.
7. И сега, Господи, какво чакам? Надеждата ми е във Теб!“
(Пс. 39:6-7)
Есхатологиите на хората са „суетни“. Всички техни постижения и богатства
се обезсмислят от смъртта и друг събира от труда им. Надеждата на Давид обаче е
в Господа, Чийто цели имат превез.
Целта на историята и значението на
есхатологията не могат да бъдат търсени в историята, а само у Бога. Целите на
Божието дело не са евреите, църквата или милениума, а Той и Неговото царство.
Божията цел в историята далеч надхвърля спасението на човека или на евреите. Бог
е категоричен: „Аз съм ГОСПОД, това е Името Ми; и славата Си няма да дам на
друг, нито хвалата Си – на изваяните идоли.“ (Ис. 42:8)
Ако нашата доктрина за сътворението е
слаба, то такива ще са и доктрините ни за провидението и есхатологията. Божието
слово е като безшевна дреха – ако се опиташ да махнеш една част от нея,
повреждаш цялата дреха.
Откъс от книгата Систематична теология в два тома, стр. 164 (Systematic
Theology in Two Volumes, p.
164f)
Текстът е
взет от тук: https://chalcedon.edu/resources/articles/creation-providence-and-eschatology