сряда, 11 юли 2018 г.

Сътворение, Провидение и Есхатология


от Р. Дж.Ръшдуни
23 Март 2015

Когато Давид се изправяше пред врагове или пред несигурно бъдеще, или трябваше да вземе трудни морални решения, той се молеше искрено:

1. Към Теб, ГОСПОДИ, възвисявам душата си.
2. Боже мой, на Теб се уповавам – да не се посрамя, да не тържествуват враговете ми над мен!
3. Наистина, всички, които чакат Теб, няма да се посрамят; ще се посрамят онези, които без причина постъпват предателски.
4. Изяви ми пътищата Си, ГОСПОДИ, научи ме на пътеките Си.
5. Води ме в истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на спасението ми; Теб чакам цял ден. (Пс. 25:1-5)

Човекът, който не просто е създаден от Бога, но е създаден по Неговия образ, живее с една неизбежна цел, която е част от неговото естество. Той е създаден, за да служи и да слави Бога и да бъде работещ гражданин в Божието царство.
Като творение, на него му е дадено определено естество. Грехопадението не може да промени тази същност на човека. Падението е морално, а не метафизично – това е факт. Падналият човек не може да избегне естеството на своята същност. Той е Божие творение, създадено по Божия образ. Неговият морален бунт срещу Бога не променя естеството му, а просто изопачава целите му. Казано теологично – падналият човек заменя Божията есхатология със своя собствена, себецентрична есхатология.


В речника есхатологията се определя като клон на теологията, който „се занимава със смъртта, възкресението, безсмъртието, края на света, крайния съд и бъдещото царство.“ Коренът на думата е eschatos – последен. Това определение е точно, но непълно. Есхатологията не просто се занимава с въпроса за края на света или последните времена. Тя определя целта на човека и историята. Това я прави неразделна част от целта.
От тук следва, че есхатологията има голямо практическо значение. „Защо съм тук?“, „Какви са значението и целта на живота?“, „Какво трябва да правим и защо?“, „Как ще свърши всичко?“ – това са все есхатологични въпроси.

Есхатологията на падналия човек е хуманистична, създадена от човека и ориентирана към човека. Тя се стреми да придаде смисъл на един безсмислен свят и да установи някаква граница срещу хаоса и празнотата. Не е изненадващо, че хуманистичните есхатологии завършват с отчаяние. Без доктрина за теистично творение, за тях човекът започва и свършва в празнота. Без доктрина за провидение най-светлите им есхатологични надежди са насочени срещу рухването на грубата и безсмислена действителност. Често, като взаимстват библейски предпоставки, те за кратко процъфтяват. Така например вярата в прогреса представлява секуларизирана версия на доктрината за провидението, която успява за известно време да проработи благодарение на откраднатия капитал. С течение на времето, разбира се, беше очевидно, че вярата в прогрес, който изключва Бога на Библията, няма корен и е безплодна, и това доведе до отслабването ѝ.

Хуманистичните есхатологии редовно се появяват като голямата надежда за падналия човек, но след време отстъпват в поражение и отчаяние. Социализмът, държавата, държавното образование, социологията, психотерапията и много други, представляват есхатологични инструменти, проектирани от падналия човек, за да доведат до хуманистично хилядолетие. Това не са първите подобни инструменти, нито ще са последните. Сексуалната революция и екзистенциализмът, с екстравагантните си понякога обещания, също са есхатологични в същостта си.

Човекът се нуждае от действителна цел – Божият образ в него го задължава и изисква от него да действа в посока на Божиите предопределени цели. Августин, чрез личния си опит, е разбрал това и го споделя в своите Изповеди: „Сърцата ни са неспокоини, докато не намерят покой в Теб.“ До този извод, първоначално обявен от Давид в Псалм 139, стига и Франсис Томсън в поемата „Небесна хрътка“.
Творението има цел и тази цел е определена от Бога, тя е написана в естеството на цялото творение, така че всичко, органично и неорганично, да следва тази цел. Павел изяснява това в Римляни 8:19-23. Всяко отклонение от тази есхатологична цел води до смърт. Грехът, като отклонение на човека от Божията към човешката есхатология, е смърт. Творението е неразделна част от есхатологията.

Същото се отнася и за провидението. Цялото Божие провидение е насочено към Неговата славна и вечна цел. Есхатологията не може да бъде разделена от провиденческата грижа, която Писанието ни показва. Например в Псалм 34:7 четем: „Ангелът ГОСПОДЕН обгражда от всички страни онези, които Му се боят, и ги избавя.“, а в Псалм 91 виждаме Божията провиденческа грижа за Неговия Син, Исус Христос, и за нас в Него: „защото ще заповяда на ангелите Си за теб – да те пазят във всичките ти пътища“ ( Пс. 91:11). Грижата на Бог за Неговите заветни хора не е заради тях, а заради Неговия завет и вечни цели. Това е есхатологично. Във вселената няма друга основна и определяща причина освен триединния Бог и Неговото вечно постановление. Целите на провидението не са човеко-центрични. Човекът е този, който, иска или не, е богоцентричен. Човешкото ествество е управлявано от Божията есхатология.

За да разбере по-добре Божия план и своето място в него, Давид се моли: „Изяви ми, ГОСПОДИ, края ми и каква е мярката на дните ми, за да разбера колко съм преходен.“ (Пс. 39:4). Давид се моли за това да не забравя, че е преходно творение. Преходен, chadel, означава отхвърлен. Давид е видял себе си като паднало, в най-добрия случай – като преходно същество, което знае, че човешките цели не могат да заместят Божията цел. Молитвата на Давид не е водена от някакво неоплатоническо оттегляне, а от желание да служи на Бога и Неговите цели. Не нашите, а Божиите цели трябва да ни водят. Давид се моли:
 „6. Наистина всеки човек ходи като сянка, наистина те вдигат шум за нищо – трупа, а не знае кой ще го събира.
7. И сега, Господи, какво чакам? Надеждата ми е във Теб!“ (Пс. 39:6-7)
Есхатологиите на хората са „суетни“. Всички техни постижения и богатства се обезсмислят от смъртта и друг събира от труда им. Надеждата на Давид обаче е в Господа, Чийто цели имат превез.

Целта на историята и значението на есхатологията не могат да бъдат търсени в историята, а само у Бога. Целите на Божието дело не са евреите, църквата или милениума, а Той и Неговото царство. Божията цел в историята далеч надхвърля спасението на човека или на евреите. Бог е категоричен: „Аз съм ГОСПОД, това е Името Ми; и славата Си няма да дам на друг, нито хвалата Си – на изваяните идоли.“ (Ис. 42:8)

Ако нашата доктрина за сътворението е слаба, то такива ще са и доктрините ни за провидението и есхатологията. Божието слово е като безшевна дреха – ако се опиташ да махнеш една част от нея, повреждаш цялата дреха.

Откъс от книгата Систематична теология в два тома, стр. 164 (Systematic Theology in Two Volumes, p. 164f)
Текстът е взет от тук: https://chalcedon.edu/resources/articles/creation-providence-and-eschatology