събота, 22 юли 2017 г.

Мотиви на служение


От Марк Рушдуни
Октомври 2002

„И повечето от братята, доверявайки се на Господа благодарение на моите окови, станаха много по-смели да говорят Божието слово без страх.
Някои наистина проповядват Христос дори от завист и от желание за препирни, а някои и от добра воля.
Едните правят това от любов, като знаят, че съм поставен да защитавам благовестието,
но другите възвестяват Христос от партизанщина, неискрено, като мислят да прибавят тъга на моите окови.
Тогава какво? Само това, че по всякакъв начин – било престорено, или истинно – се проповядва Христос; и затова аз се радвам, и ще се радвам. (Фил. 1:14-18)

Християните сме твърде склонни да приемаме, че ранната църква се  характеризира с по-чисти вяра и живот в сравнение с най-добрите примери на съвременното християнство. Това означава, че не тълкуваме правилно Новия Завет и подценяваме силата на греха в светиите през времето до сега. Важно е да разберем, че Библията е уникална книга сред свещените книги с това, че разкрива множеството недостатъци дори и за най-великите хора на вярата. Не трябва да търсим герои в Библията. Героят е образ, създаден от гръцката религия. Тя търси хора, които надделяват смъртността си чрез извършването на велики дела. Такива хора били богове. Писанието ни показва грешници. Много от тях са спасени по благодат, но си остават грешници.
Великите мъже в Писанието не са като гръцките герои, те са били хора, покорни на Бога, верни дори, когато е изглеждало неадекватно от човешка гледна точка. Някои от най-запомнящите се истории са за хора, които благодарение на Божията милост са се изправяли пред различни трудности и са извършвали велики дела. Някои от тях, като Давид, са се покайвали и живяли с последствията от греховете си и са се посвещавали още по-усърдно на вярна служба. Други, като Моисей и Павел, са имали физически недостатъци. Трети са били поставяни в невероятни ситуации, които са извън собствените им сили да се справят. Ной, Гидеон и Йосиф са били в подобна ситуация, а техните действия бяха изцяло на основата на вярата им в Бога. Някои, като Яков и Естир, са имали проблеми заради своя произход, но са се доверили на своя Бог. Преди Хистовото възкресение много от учениците са били ограничени, защото не са разбирали ролята си на Божии служители. Великите хора на Писанието не са били герои, които със собствени сили са се превърнали в свръхчовеци. Те са били мъже и жени, чиято вяра се осланяла на Богa, за Когото всичко е възможно.
Ако сме честни пред себе си, то значи се виждаме като грешници – вярно, спасени по благодат, но все пак грешници. Не би трябвало да се изненадваме, когато виждаме греха в себе си. Не трябва да се изненадваме като виждаме греха и в други хора. Както е било в библейски времена, така е и в днешната църква и то, както Павел посочва във Филипяни 1:14-18 – дори и сред тези, които са проповядвали истинското Евангелие. Някои са го правили от не особено чисти мотиви и са предпочитали Павел да остане в окови!

Чисти и нечисти мотиви

Павел разкрива две групи служители. Едните са проповядвали Христос с „добра воля“, „искрено“ и с „любов“, разбирайки, че Павел, затворен вече пет години, е „определен да защитава Евангелието“. Други са проповядвали Христос от „завист и партизанщина“, „неискрено“ и престорено. Техните мотиви били „да прибавят скръб на оковите“ му (Павловите).
Не трябва да считаме, че след като Павел се позовава на нечистите мотиви на някои хора, то последните са еретици или фалшиви пророци. Павел по никакъв начин не е осъдил това, което те са проповядвали. Той говори и за двете послания като проповядващи Христос. Единствено мотивите и характера на двете групи са различни. Едните бяха доволни, че Павел няма да им се пречка и дори са искали да бъде поставен под още по-голяма „скръб“. Може би са считали себе си за по-добри проповедници, по-разбираеми представители на Христос пред римската публика. Може би са смятали, че Павел сам си е виновен за проблемите, а те самите със собствените си усилия са успявали да избегнат проблемите със закона. Посланието на Павел всъщност е да напомни на църквата във Филипи, че неговото затваряне не е обезкуражителен неуспех, а напротив – подпомогнало е разпространението на Евангелието (1:12). И дава два примера за това (ст. 13-14).  Първия е „известността на неговия случай в императорския дворец“. Вторият е, че в крайна сметка Христос се проповядва, дори и от хора с нечисти мотиви.
Едната група е искала по-голяма скръб за Павел. Другата група е разбирала, че неговото служение е в защита на Евангелието и, че той е допринесъл много за Божието царство. Съпоставим донякъде пример е големия брой християни, родители, обучаващи децата си у дома, църкви и пастори от 70-те и 80-те години. Много хора са смятали, че те се излагат и са ги осъждали, за това, че отклоняват църквата от „чистата вяра“. Други са гледали на тях като на твърдо стоящи зад законни, морални и религиозни принципи. Сега можем лесно да видим, че тези, които са стояли твърдо зад принципите си и тези, които са ги подкрепяли, значително са подпомогнали религиозната свобода и християнското образование. Целта на Павел е била да помогне на Филипяните да видят затворничеството му по същия начин (ст. 12-14).
За съжаление дори сред проповядващите истинското слово е имало благородни и неблагородни мотиви. Някои са проповядвали, поставяйки Хростос на първо място, други са го правили за да се съревновават с Павел. Някои са показвали християнски характер, други не. Те всички са били ортодоксални и въпреки, че Павел се е радвал на тяхното проповядване, те са създавали раздори и в този контекст са проповядвали словото.
Някои са проповядвали без да имат егоистични мотиви или за да се изтъкват. Те са проповядвали от любов към Исус Христос и Неговото слово. Знаели са, че Павел, дори и в затвора, служи на Бога. Те са се стремили да го подкрепят като проповядват там, където той не е можел.
Не е трудно да срещнеш две различни служения, които се конкурират кое е по-превъзходно. Арогантността не е по-малко срещана в духовенството, но е много по-неуместна. Ако подобни ситуации са съществували във времето на Павел, не трябва да се изненадваме, че се срещат и в наши дни.

Чисто слово в нечисти ръце

Заключението на Павел е, че в крайна сметка може да се радва, защото каквото и да се казва, Христос бива проповядван. Понякога това става „искрено“, друг път „неискрено“, но така или иначе Хрстос се проповядва, а Божието слово няма да се върне празно при Бога. Всички живи воюващи светии са грешници. Греховете на хора като Моисей, Давид или Петър не означават, че те са лицемери а, че са грешници, зависими от Божията милост. Техните грехове не показват провала на Божието дело у човека, а неспособността на хората да вършат Божието дело. Грехът понякога ни проваля пред Бога и хората. В службата към Бога няма герои, а хора, чиято вярност ги кара да са полезни за Божие удоволствие и чрез силата на Неговия Дух – в Негова служба.



Статията е взета от тук: https://chalcedon.edu/magazine/motives-of-ministers