сряда, 30 септември 2015 г.

Голямата скръб

Голямата скръб, Дейвид Чилтън
Предговор от издателя
Гари Норт

Каза ГОСПОД на моя Господ: Седи от дясната Ми страна, докато направя враговете Ти подножие под краката Ти.
ГОСПОД ще простре от Сион скиптъра на силата Ти: Владей сред враговете Си! (Псалм 110:1-2)
Тогава ще бъде краят, когато Той предаде царството на Бога и Отца, когато унищожи всяко началство и всяка власт, и сила,
защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под краката Си. Последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. (1Коринтяни:24-26)
Библията учи, че Исус ще царува над земята. Веднъж започнало, Неговото царуване няма да има прекъсване в историята до победата над смъртта. Ние знаем, че смъртта ще бъде победена в последния ден, когато Христос ще сложи край на последния бунт на Сатана и дявола ще бъде хвърлен в огненото езеро (Откр. 20:7-10).
Основният въпрос обаче е – кога ще започне Неговото царуване над земята?
Исус беше ясен по този въпрос – след възкресението Той каза на учениците си :

Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.
И така, идете, правете ученици всичките народи и ги кръщавайте в Името на Отца и Сина и Светия Дух,
като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. (Амин.) (Мат. 28:18-20)

Та, всяка власт на небето и на земята вече е дадена на Христос. Вече е дадена! Знаем също, че Той царува с Бога на небето.

И какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила.
С нея Той подейства в Христос, като Го възкреси от мъртвите и Го сложи да седне от дясната си страна на небесата,
далеч над всяко началство и власт, и сила, и господство, и всяко име, с което се наименуват, не само в този свят, но и в бъдещия.
И покори всичко под краката Му и Го постави да бъде глава над всичко за църквата,
което е Неговото тяло, пълнотата на Този, който изпълва всичко във всичко. (Еф. 1:19-23).

Глава ли е днес Христос на църквата? Павел казва, че е. Но, какво друго е вярно според Павел днес? Пасажа е ясен: Исус Христос управлява земята от небесата сега. Сега той е над всяко царство, власт, сила, и господство. А кои са тези власти и началства? Това са сатанинските духове. Павел пише в същото послание: ”Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесните места.” (Еф. 6:12).
Бог е в контрол. Исус е в контрол. Всички тези неща са по принцип под Неговите крака. Вярно е, че в историята злото все още има власт. Ние, като Христови хора, се борим духовно срещу сатанинските власти. Войната между доброто и злото, между правилното и грешното продължава всекидневно в живота на всеки християнин  и в живота на всяко общество. Но, по принцип, живота е по-силен от смъртта и Христовото възкресение доказа това. Възкресението е по-силно от кръста. Светлината е по-силна от мрака, защото Христос сега царува от високо. Завета на „втория Адам” – Исус Христос, е по-силен в историята от завета на първия Адам. Благодатта е по-силна от греха.
Вярвате в това, нали?

Защо да се страхуваме от „Голямата скръб”?
Защо тогава християните вярват, че някаква голяма скръб предстои в бъдещето, скръб, каквато никога до сега в историята не е бивала? Не всички християни вярват, че ще преминат през скръбта, въпреки че премилениалистите вярват в това. Ако Бог царува от високо, защо тогава християните очакват да се случи нещо по-лошо от „нормалния” холокост на двадесети век като преследванията на арменци, евреи, руски кулаци, украинци или камбоджанци. Това несъмнено са ужасяващи събития и може би ще има още такива, но защо християните очакват някакво много по-лошо събитие да се случи?
Всъщност, отговорът е, че не трябва да очакват нищо такова. Защо ли? Защото голямата скръб е минала. Това аргументира и Дейвид Чилтън в книгата си „Голямата скръб”. Христос предупреждава Своите хора за голяма скръб, която ще дойде в близкото бъдеще. В главата за голямата скръб в Евангелието на Матей са записани Христовите думи: „Истина ви казвам: това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това.” (Мат. 24:34) От паралелния пасаж в Лука знаем, че голямата скръб ще бъде унищожението на Ерусалим от армия – и тя, очевидно, беше Римската:
„А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му.
Тогава онези, които са в Юдея, нека бягат в планините и които са сред града, нека излязат вън, а които са в околностите, да не влизат в него.
Защото това са дни на отмъщение, за да се изпълни всичко, което е писано.” (Лука 21:20-22)
Великолепният коментар върху Откровение на Дейвид Чилтън съвсем подходящо е озаглавен Дни на Въздаяние (Dominion Press, 1987). Тази малка книга (Голямата скръб, б.пр.) представлява кратко проучване на тези части от Откровение, които се отнасят за падането на Ерусалим през 70 година след Христа.
Очаквате ли катастрофа в бъдеще?
Може би на много читатели им звучи странно, че голямата скръб е минала. Това е било общото разбиране на църквата през вековете, но през последните няколко стотин години, много вярващи в Библията групи са възприели една друга гледна точка: че голямата скръб ще се случи в бъдеще на Израел (или на всеки, включително и на християните) и вероятно в съвсем близкото бъдеще. Повечето диспенсационалисти вярват, че църквата ще бъде „грабната” от света преди скръбта да се случи. Пост-трибулационистите диспенсационалисти и традиционните недиспенсационални премилениалисти вярват, че църквата ще премине през голямата скръб.
Това, което Библията учи е, че тя вече се е случила през 70 г. от Христа и християните не са били част от нея.
Тази книга въвежда читателя в теологията на съда и по конкретно Божиите съдебни санкции срещу Израел. Тези санкции бяха проклятия. Бог благослови църквата и прокле бунтовния Израел, който разпъна Господа и публично призова Божия съд над себе си: „А целият народ в отговор каза: Кръвта Му да бъде на нас и на децата ни!” (Мат. 27:25). Божието проклятие над древния Израел от 70 г. с.Хр. съвпадна с тяхното престъпление – разпъването на Христос. Това е най-голямото престъпление в историята. Да наричаш нещо друго „голямата скръб” е небрежно умаловажение на тяхното престъпление.
Нашата пълна отговорност
Знам, че това ще разочарова много християни. Ако голямата скръб е минала, то значи и грабването няма да се състои. Грабването на светиите – възкресението на мъртвите и мигновената промяна на все още живите от тях по земята (1 Кор. 15:52), ще закъснеят до идването края на историята, когато Сатана се разбунтува и Христос се върне, за да съди света (Отк. 20:7-10). Това означава, че до тогава християните остават на земята като Божии агенти, делегирани да съдят през историята, да проповядват словото, да прилагат Божия закон във всяка област от живота и прогресивно да покоряват земята под Божията слава (Бит. 1:26). Това означава, че няма да има бягство на църквата от прогресивно трудната им земна отговорност за упражняване на господство.
За съжаление, милиони християни днес са възприели философия за бъдещето, която учи, че повечето хора ще умрат и ще отидат в ада, а после ще бъдат хвърлени в огненото езеро за цяла вечност (Откр. 20:14) и нищо, което църквата прави, няма да може да надвие тяхната съпротива срещу словото. Святият Дух просто никога няма да промени сърцата на повечето хора. Те неизбежно ще умрат. За повече от 5 милиарда души и още милиарди, които ще се родят в следващите 40 години, това е песимистичен възглед за бъдещето. Днешните християни предпочитат да вярват в този ужасяващ сценарии, вместо да вярват на растяща църква и триумф на словото, понеже тази победа идва с огромна отговорност за тези, които наричат себе си християни. Те по-скоро са склонни да гледат милиарди хора, умиращи за цяла вечност, вместо да си признаят, че като християни са призовани от Бог да поемат отговорност в този свят в области, които много християни наричат „светски” и да създадат световно съживление.
Тези от нас, които се наричаме християнски реконструкционисти, оповестяваме световно съживление в бъдеще и устойчиво, доброволно подчинение на хората на Божия закон. Ние вярваме, че в свят, изчерпан от приложими отговори, на християните ще бъдат давани отговорности във всяка област от живота. Бог ще ни дава тези отговорности, но не чрез революции или тирания. Той ще ни дава отговорности в историята чрез доброволно подчинение на тези, които нямат друга надежда, тези, които (до момента на кайния бунт от Откровение 20) ще позволят на християните да носят тези социални, политически, военни и икономически отговорности.
Ние вярваме в съживлението. Както всички християни, ние вярваме в евангелизирането и чуждестранните мисии. Но ние реконструкционистите имаме и един уникален възглед: вярваме, че тези евангилизиращи кампании ще бъдат успешни в историята. Когато призоваваме другите християни да напрегнат силите си за разпространение на словото, им предлагаме един уникален стимул: рано или късно техните усилия ще бъдат успешни в историята. Словото на Исус Христос  няма да се окаже губещо в историята. Силата на възкресението е по-голяма от  съпротивата на дявола и неговите последователи, противостоящи на най- силното послание в историята: Исус Христос, който понесе греховете на човека и победи злото. С течение на времето това слово ще триумфира в историята.
Новото естество на човека
Един странен ъзглед, вероятно най- стегнатия и лесно разбираем коментар върху християнската визия за историята, е направен от един светски евреин, който преподава право в Харвардския университет. Във въведението на книгата си, Закон и революция: формиране на западните законови традиции, публикувана от Harvard University Press през 1983, Харолд Дж. Бърман прави важно наблюдение върху централното място, което възкресението заема в християнската историческа мисъл. Той започва с важно наблюдение на еврейското мислене през историята:
За разлика от други Индо-Европейски народи, включително и гърците, които вярват, че времето се движи в повтарящи се цикли, евреите гледат на времето като на продължително, необратимо и историческо, водещо към изкупление в края. Вярвали са все пак, че времето има някакви периоди в себе си. То не е циклично, но може да бъде прекъсвано или ускорено. То се развива. Историята от Стария Завет не е просто за промяна, а за развитие, за растеж, движение напред към месианското време – доста неравномерно движение, с доста отклонения, но все пак движение напред.
После Бърман продължава да обяснява как християнството въприема този възглед за линейност на вермето, но добавя един нов ключов елемент:
Християнството обаче добавя един важен елемент към Юдейската концепция за времето: това за трансформацията на стария човек в нов. Еврейската Библия става Стар Завет, а неговото значение се променя с изпълнението му в Новия Завет. В историята за възкресението смъртта се превръща в ново начало. Времето не само се е ускорило, но се е възродило. Това въвежда нова структура на историята, при която има фундаментална промяна на едно време в друго. Вярвало се е, че тази промяна може да стане само веднъж: животът, смъртта и възкресението на Христос се е смятало за най-важното прекъсване в курса на линейното време от сътворението на света до края на всичко. (стр. 26-27)
Книгата Голямата скръб показва, че промяната от стария към новия Христов ред, е явно разкрита с публичния край на стария ред: падането на Ерусалим и разрушението на храма и жертвената система. Това беше разклащане из основи в историята.
Съвременните християни са почти напълно незапознати със събитията от 70-та година от Христа. Есхатологичните гледни точки, които предсказват голямата скръб в бъдеще, доведоха до пренебрегването на популярна християнска литература, която разказва историята за падането на Ерусалим. Дейвид Чилтън е направил една огромна образователна услуга на Христовата църква, като ѝ припомня колко важно събитие е било падането на Ерусалим. От падането на Ерусалим до бъдещото обръщане на евреите (Рим. 11), което ще се случи в момент на безпрецедентно земно благословение (ст. 12-15), нищо друго не следва като публична изява на Христовия нов ред.
Това, което трябва да разберем е, че Сатана е добър имитатор. Бог го победи на голгота, но той все още търси начин да победи християните в техния живот. Бог наложи голяма скръб на стария ред на отстъпилия Израел, а Сатана имитира Бог като налага холокост върху човека чрез своите последователи. Христос въведе нов световен ред, затова и последователите на Сатана обещават да ни донесат нов световен ред. Марксистите обещаваха, нацистите обещаваха, движението Нова вълна обещаваше. Всичко е лъжа. Не приемайте заместители! Помнете Христовите думи: „Но ако Аз изгонвам демоните чрез Божия Дух, то Божието царство е дошло до вас.” (Мат. 12:28). Той изгони демоните чрез Божия Дух, следователно Божието царство беше дошло до тях.  Като членове на Христовия нов народ – църквата, то е наше наследство. Както и Той каза на евреите от Неговото време: „Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас и ще се даде на народ, който ражда плодовете му.” (Мат. 21:43). Новия Христов ред  е дошъл и падането на Ерусалим е доказателство за това. Както и Бърман казва за възкресението: „Това въвежда нова структура на историята, при която има фундаментална промяна на едно време в друго. Вярвало се е, че тази промяна може да стане само веднъж: животът, смъртта и възкресението на Христос се е смятало за най-важното прекъсване в курса на линейното време от сътворението на света,  до края на всичко.”  Най-лошото приключи!

 Превод, Covenant Keeper, 09.2015