Сътворение, Провидение и Есхатология

от Р. Дж.Ръшдуни

23 Март 2015

Когато Давид се изправяше пред врагове или пред несигурно бъдеще, или трябваше да вземе трудни морални решения, той се молеше искрено:

1. Към Теб, ГОСПОДИ, възвисявам душата си.

2. Боже мой, на Теб се уповавам – да не се посрамя, да не тържествуват враговете ми над мен!

3. Наистина, всички, които чакат Теб, няма да се посрамят; ще се посрамят онези, които без причина постъпват предателски.

4. Изяви ми пътищата Си, ГОСПОДИ, научи ме на пътеките Си.

5. Води ме в истината Си и учи ме, защото Ти си Бог на спасението ми; Теб чакам цял ден. (Пс. 25:1-5)

Човекът, който не просто е създаден от Бога, но е създаден по Неговия образ, живее с една неизбежна цел, която е част от неговото естество. Той е създаден, за да служи и да слави Бога и да бъде работещ гражданин в Божието царство.

Като творение, на него му е дадено определено естество. Грехопадението не може да промени тази същност на човека. Падението е морално, а не метафизично – това е факт. Падналият човек не може да избегне естеството на своята същност. Той е Божие творение, създадено по Божия образ. Неговият морален бунт срещу Бога не променя естеството му, а просто изопачава целите му. Казано теологично – падналият човек заменя Божията есхатология със своя собствена, себецентрична есхатология.

Защо да се борим, ако ще загубим?

...

Когато се замислим за шансовете, които ранната църква е имала тук на земята, можем само да се възхитим на това, което е постигнала. Против нея са били евреи, римски власти и различни източни култове, които са се разпространявали като пожар в Римската империята. Църквата е привличала последователи предимно от по-малко престижни и по-слабо образовани групи в обществото. Повечето от ранните лидери вероятно са били неграмотни. Как тогава са се надявали да постигнат успех?

Разбира се, имали са Бог на своя страна. Но Бог не поставя своите хора в исторически вакуум. Той им създаваше уникални условия за работа.

Мотиви на служение

От Марк Рушдуни

Октомври 2002

„И повечето от братята, доверявайки се на Господа благодарение на моите окови, станаха много по-смели да говорят Божието слово без страх.

Някои наистина проповядват Христос дори от завист и от желание за препирни, а някои и от добра воля.

Едните правят това от любов, като знаят, че съм поставен да защитавам благовестието,

но другите възвестяват Христос от партизанщина, неискрено, като мислят да прибавят тъга на моите окови.

Тогава какво? Само това, че по всякакъв начин – било престорено, или истинно – се проповядва Христос; и затова аз се радвам, и ще се радвам. (Фил. 1:14-18)

Християните сме твърде склонни да приемаме, че ранната църква се  характеризира с по-чисти вяра и живот в сравнение с най-добрите примери на съвременното християнство. Това означава, че не тълкуваме правилно Новия Завет и подценяваме силата на греха в светиите през времето до сега. Важно е да разберем, че Библията е уникална книга сред свещените книги с това, че разкрива множеството недостатъци дори и за най-великите хора на вярата. Не трябва да търсим герои в Библията. Героят е образ, създаден от гръцката религия. Тя търси хора, които надделяват смъртността си чрез извършването на велики дела. Такива хора били богове. Писанието ни показва грешници. Много от тях са спасени по благодат, но си остават грешници.

Богатство и алчност

„И им каза: Внимавайте и се пазете от всякаква алчност, защото животът на човека не се състои в изобилието на имота му.

И им каза притча, като рече: Нивите на един богаташ родиха много плод.

И той размишляваше в себе си, като казваше: Какво да правя? Защото нямам къде да събера плодовете си.

И каза: Ето какво ще направя: ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си.

И ще кажа на душата си: Душо, имаш много блага, натрупани за много години. Успокой се, яж, пий и се весели.

А Бог му каза: Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?

Така става с този, който събира имот за себе си, а не е богат спрямо Бога.” (Лука 12:15-21)

Теоцентричният принцип тук е Бог като налагащ санкции: точка четири от библейския завет. [1]

А. Пълен хамбар, празен живот

Евангелието на Лука акцентира върху темата за духовната  опасност от натрупването на голямо богатство. Този пасаж се среща само в това Евангелие. Исус се позовава на десетата заповед, която забранява алчността и трупането на богатство. Преводът на Кинг Джеймс винаги е превеждал гръцката дума като „алчност”, но значението е близко до лакомия. Алчността, това е ненаситното желание да притежаваш повече.[2] Исус предупреждава, че алчността е свързана с трупането на лично благосъстояние за сметка на Бога. Той показва ясно, че теоцентричното естество на алчността представлява кражба от Бога. А това означава да ограбиш собственото си вечно бъдеще. Все едно да похарчиш пенсионния си фонд преди да си се пенсионирал.

Стойност, цена и страх

Не се ли продават пет врабчета за два асария? И нито едно от тях не е забравено пред Бога.

Но на вас и космите на главата са всички преброени. Не се бойте, вие сте по-скъпи от много врабчета.

(Лука 12: 6-7)

Теоцентричният принцип тук е позицията на Бога като Единствен, който може да влага стойност. Той прави това от позицията на космически Съдия. Той налага санкции: точка четири от библейския завет.[1]

A. Всезнаещ, Всемогъщ Бог

1. Страхът от Бога

Падналият човек живее в страх. Концепцията за страха е неизбежна. Въпросът не е ‘да се страхуваш’ или ‘да не се страхуваш’.   Въпросът е от какво трябва да се страхуваш. Адам не се страхуваше достатъчно от Бога. Ние се страхуваме твърде много от света. Исус предупреди:

 "Не се бойте от тези, които убиват тялото и след това не могат нищо повече да направят.  Но ще ви предупредя от кого да се боите: бойте се от Онзи, който, след като е убил, има власт да хвърля в пъкъла. Да! – казвам ви – от Него се бойте. " (Лука 12: 4-5). Тъй като е превилегия на Бога да налага максималната санкция, Исус каза на учениците си да не се страхуват от по-малките санкции. Казано на жаргон – „Не хвърляй много пот за малките неща”. За спазващия завета човек, делата от живота, различни от Божието изкупление, са ‘малки’.

Бог вижда врабчетата. Те са евтини птички. Бог също вижда и Своите хора. Те струват повече от врабчета. Бог знае и броя косми на главите на хората. Това е нагледен начин да се опише Неговото всезнание. Той разбира нашите страхове, нужди, желания, надежди. Той може да оцени стойността на хората по отношение на врабчетата.

Хляб по водата

"Един от най-красивите стихове в Писанието гласи: ”Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш.” ( Екл. 11:1) За  някои хора значението  му е мистерия, но за много земеделци текста е съвсем ясен. Хлябът по водата е запас от зърно,  който земеделеца сее, за да пожъне. Понякога той сее последното си зърно плачейки, защото ако не успее, семейството му ще гладува. Псалмистът казва: „Онези, които сеят със сълзи, ще жънат с радост. Който излиза с плач и носи семе за сеене, непременно ще се върне с радост и ще носи снопите си.” (Пс. 126:5-6)

Значението, изложено от Псалмиста, е ясно. Човек не може да живее съобразявайки се само с настоящия момент. Езическото твърдение „да ядем и да пием и да се веселим, че утре ще умрем” е погрешно. То е деструктивно за човека и за народите. Земеделецът, който във време на глад със сълзи сее запасите си от зърно, ориз или пшеница, за да пожъне в бъдеще, често гладува преди да пожъне. Имаме ярки примери в историята за голям глад, плачещи деца и  изнурени от чакане фермери – чакане на живот или смърт. Когато дойде време за сеене, те са изправени пред избора дали да изядат бъдещето си днес или да жертват сегашното си благоденствие, за да живеят утре.

Есхатология на поражението

„Държавата иска пастори, които проповядват пораженческа теология. Така, във времена, в които християните са най-голямата потенциална заплаха за своеволното разширяване на държавната власт, миряните ще останат тихи.”

В Новия Завет, главата, която разглежда най-добре разделението на труда в църквата, е 1 Коринтяни 12. Главното значение намираме в стих 12: „защото, както тялото е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.” Църквата, която е тялото Христово, следва да е дисциплинирана и цялостна така, както функционира едно тяло. Не бива да има войни, разединения и завист между нейните членове.

Двадесети век донесе със себе си пагубно приложение на тези думи. Вместо да възприеме църквата като символ на тяло, чиято глава е Христос, съвременният християнин е възприел Римо-католическия възглед, при който свещеника е главата, сърцето и ръцете, а миряните са гърба, краката и стъпалата. С други думи, свещеникът служи като безспорния „специалист по религията”, а обикновените хора,  включително и по-възрастните, са „светски” и служат като дървари или водоносци. Миряните са специалисти за нещата „от света”, а техните пастори се грижат за духовната част. Ние наричаме подобен възглед „сасердотализъм[1]”.

Това злочесто развитие е започнало в ранната история на Протестанството, като минават още няколко века докато последствията от него се проявят напълно на практика. Протестантския „сасердотализъм”, както и протестантския схоластицизъм, съществуват от доста време.