Хляб по водата

"Един от най-красивите стихове в Писанието гласи: ”Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш.” ( Екл. 11:1) За  някои хора значението  му е мистерия, но за много земеделци текста е съвсем ясен. Хлябът по водата е запас от зърно,  който земеделеца сее, за да пожъне. Понякога той сее последното си зърно плачейки, защото ако не успее, семейството му ще гладува. Псалмистът казва: „Онези, които сеят със сълзи, ще жънат с радост. Който излиза с плач и носи семе за сеене, непременно ще се върне с радост и ще носи снопите си.” (Пс. 126:5-6)

Значението, изложено от Псалмиста, е ясно. Човек не може да живее съобразявайки се само с настоящия момент. Езическото твърдение „да ядем и да пием и да се веселим, че утре ще умрем” е погрешно. То е деструктивно за човека и за народите. Земеделецът, който във време на глад със сълзи сее запасите си от зърно, ориз или пшеница, за да пожъне в бъдеще, често гладува преди да пожъне. Имаме ярки примери в историята за голям глад, плачещи деца и  изнурени от чакане фермери – чакане на живот или смърт. Когато дойде време за сеене, те са изправени пред избора дали да изядат бъдещето си днес или да жертват сегашното си благоденствие, за да живеят утре.

Есхатология на поражението

„Държавата иска пастори, които проповядват пораженческа теология. Така, във времена, в които християните са най-голямата потенциална заплаха за своеволното разширяване на държавната власт, миряните ще останат тихи.”

В Новия Завет, главата, която разглежда най-добре разделението на труда в църквата, е 1 Коринтяни 12. Главното значение намираме в стих 12: „защото, както тялото е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.” Църквата, която е тялото Христово, следва да е дисциплинирана и цялостна така, както функционира едно тяло. Не бива да има войни, разединения и завист между нейните членове.

Двадесети век донесе със себе си пагубно приложение на тези думи. Вместо да възприеме църквата като символ на тяло, чиято глава е Христос, съвременният християнин е възприел Римо-католическия възглед, при който свещеника е главата, сърцето и ръцете, а миряните са гърба, краката и стъпалата. С други думи, свещеникът служи като безспорния „специалист по религията”, а обикновените хора,  включително и по-възрастните, са „светски” и служат като дървари или водоносци. Миряните са специалисти за нещата „от света”, а техните пастори се грижат за духовната част. Ние наричаме подобен възглед „сасердотализъм[1]”.

Това злочесто развитие е започнало в ранната история на Протестанството, като минават още няколко века докато последствията от него се проявят напълно на практика. Протестантския „сасердотализъм”, както и протестантския схоластицизъм, съществуват от доста време.

Времето на Божията власт

"Църквата и държавата са определени от Бога да Му служат и да Го прославят. Целта на държавата е да бъде Божия наместник на правосъдието, а на църквата - да бъде  наместник на благодатта, Словото и тайнствата. Въпреки това, в историята и църквата, и държавата са отстъпили от тези си задължения. Те са прославили себе си вместо Господа. Правителствата ни дават фалшиви богатства, власт на народа и страни, осеяни с красиви и скъпи църкви. Независимо от това, покорство към Бога липсва, а ненавистта към Неговото Слово е широко разпространена.

Това ни поставя в ситуация, която изглежда обезкуражителна, много хора са обезсърчени и отчаяни.

Действителността, обаче е, че Божиите най-големи чудеса и изявления в историята, са се случвали извън църквата и държавата. Бог не сподели славата Си с отстъпническия етатизъм или с хората от църквата. Той никога не им е позволявал лукса да казват, че Неговото дело е зависело от тях.

Голямата скръб

Голямата скръб, Дейвид Чилтън

Предговор от издателя

Гари Норт

Каза ГОСПОД на моя Господ: Седи от дясната Ми страна, докато направя враговете Ти подножие под краката Ти.

ГОСПОД ще простре от Сион скиптъра на силата Ти: Владей сред враговете Си! (Псалм 110:1-2)

Тогава ще бъде краят, когато Той предаде царството на Бога и Отца, когато унищожи всяко началство и всяка власт, и сила,

защото Той трябва да царува, докато положи всички врагове под краката Си. Последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта. (1Коринтяни:24-26)

Библията учи, че Исус ще царува над земята. Веднъж започнало, Неговото царуване няма да има прекъсване в историята до победата над смъртта. Ние знаем, че смъртта ще бъде победена в последния ден, когато Христос ще сложи край на последния бунт на Сатана и дявола ще бъде хвърлен в огненото езеро (Откр. 20:7-10).

Основният въпрос обаче е – кога ще започне Неговото царуване над земята?

Брака като преобраз в Библията

"Библията използва брака като преобраз, за да покаже връзката между Христос и Неговата невяста (църквата). Писанието ни казва, че Исус е този, който преследва своята невяста, подрежда свадбеното празненство, закриля я и я пази. Ние сме оправдани чрез Неговата кръв, дадена ни е  зестра, авансово плащане чрез Святия Дух:

2 Кор. 1:21-22„А Този, който ни утвърждава заедно с вас в Христос и който ни е помазал, е Бог,  който ни е запечатал и е дал в сърцата ни Духа в залог.”

По същия начин зестрата е като предварително плащане, показващо сериозността на съпруга в обещанието му да остане верен докато някои от тях не умре. Защо в Божиите очи жената има нужда от такова обещание? Защото тя е инструмента, който Бог е определил да носи децата на този свят, да се грижи за тях и да ги отглежда. Бременността и раждането са уязвими моменти за една жена. Предбрачното демонстриране на ангажираност от страна на съпруга има голяма роля в запазването на брака, тъй като така той показва готовност да направи значима инвестиция в своето ново семейство."

Да тичаш като на състезание

„Не знаете ли, че тези, които тичат на игрището, всички тичат, а само един получава наградата? Тичайте така, че да я получите.

А всеки, който се състезава, се въздържа във всичко. Те вършат това, за да получат тленен венец, а ние — нетленен.

Затова, аз така тичам — не като към нещо неизвестно; така удрям — не като че бия въздуха;

а уморявам тялото си и го поробвам, да не би проповядвайки на другите, аз самият да стана неодобрен.” (1 Кор. 9:24-27)

Теоцентричния въпрос тук е наградата: санкции - точка четвърта от библейския завет. [1]

А. За наградата

Никой не участва в състезание, за да го загуби, освен ако не са му платили, за да загуби. Един комарджия би платил на любимия си атлет, за да загуби състезание. ... Но никой по собствена воля не би изстрадал години тренировки, необходими за спечелването на състезание, за да се остави да загуби. Човек ще тича с всички сили.

Павел казва, че човек търси възнаграждение: награда. Тя може да е просто евтино парче метал или лента. Наградата символизира победата. Тя е публично свидетелство за позицията на притежателя ѝ като най-добрия в определено място и време.

За победата се плаща. Един атлет не участва в състезание просто заради удоволствието от бягането. Той може да си тича и сам, без публика, която да го гледа. Така не би рискувал агонията на загубата[2] за сметка на славата. Но няма да получи и овации.

Идеята, че библейската етика не се основава на общественото признание е несмислена. В сърцето на християнския живот стои желанието за награда. Тази награда не е единствено земна. Крайното плащане е след гроба при крайния съд. Съществува еквивалентна награда от ценни метали и бижута, от дърва, сено и слама (1 Кор. 3:12-15). [3] Съдът ще е публичен: ” на всекиго делото ще стане явно какво е; защото Денят ще го изяви...” (3:13а).  Няма да бъде разкрито насаме с Бога. Целта е нетленен венец (ст. 25). Нетленното богатство е постижимо само след смъртта, когато пазителите на завета получат своите нетленни тела. „Защото това тленното трябва да се облече в нетление и това смъртното — да се облече в безсмъртие.” (1Кор.15:53).

Павел казва на своите слушатели, че християнското служение не е ходене; то е тичане. Няма време и сили за губене. Това е свързано с  казаното от него към църквата в Рим: сега е време за максимални жертви, т.е. жертване на целия ни живот (Рим. 12:1-2).[4]

Бог застрахователен агент ли е?

"Грешка, която хората правят е да се отнасят към Бога като със застрахователен агент. Мога да вземам и избирам от агента си каквото искам. Но не мога да постъпвам така с Бога. Не мога да си купя застраховка живот или застраховка против пожар от Него. Той няма да ми я продаде. Всеки, който си въобразява, че може да си избира от това, което Бог предлага, не вярва в Него. Такъв вярва в Бога само при определени застрахователни проблеми и въпроси. Объркал е застраховането с благоволение и милост с беззаконие.
Използвам застрахователния си агент, само когато имам нужда от него. Във всички други случаи нямам работа с него. Не можем да правим така с Бога. Не мога да Го купя или да си купя Неговата закрила. Той е купил мен с цената на Единородния Си Син и аз съм изцяло Негов. Не мога да го използвам, когато ми е удобно, Той изисква от мен да привиквам към Неговото Слово.Той няма нужда да ме чува, но поради милостта Си го прави. Аз трабва да Го чувам и да Му се подчинявам, защото аз съм Неговият агент, а не Той моят.
Да се отнасяме с Бога като със застрахователен агент означава да Го презираме и да Го отричаме. Към нашия Господ трябва да се подхожда и да бъде разпознат единствено като Бог."
Дж. Р. Ръшдуни